Коментари към тази статия

Препоръчай тази статия на приятел

Петдесятно движение

Въведение
Духовните дарби сред християните през I и II век
Тертулиан - радетел за духовните дарби
Монтанисти - най-голямото петдесятно движение през II и III век
Новациoнисти - всеотдайна борба за чистотата на вярата
Единството на Духа и закона в ранните петдесятни движения
Средните векове
Реформацията
Едуард Ирвинг: голямо петдесятно съживление през XIX век
Чарлз Парам: раждане на съвременното петдесятно движение


Въведение

Днес много вярващи хора смятат, че кръщението със Святия Дух няма никакви външни белези, а само очиства душата и дава освещение. Дарбите говорене на езици и пророчества се смятат за отминали след времето на апостолите. И така петдесятното движение се смята за прекъснато от тогава до XX век. Дали това е библейската и историческата истина?

Ако изследваме внимателно оригиналните източници, ще открием, че дарбите на езици и пророчества са постоянен спътник не само на апостолската църква, но на християнските църкви най-малко до III век след Христа. А възраждането на тези дарби започва не през XX век, а от времето на Реформацията. Какви са били петдесятните движения в новозаветното време, и за какво са се борили те?

Нека първо се обърнем към Библията - според Библията, кръщението със Святия Дух се получава винаги заедно с външен белег - дара на говорене на езици:

"И те всички се изпълниха със Святия Дух, и почнаха да говорят чужди езици според както Духът им даваше способност да говорят." (Деян. 2:4).

Това беше денят на петдесятницата - затова и християнските движения, получаващи кръщение със Святия Дух с Неговия белег на езиците, се наричат петдесятни движения.

Белегът на кръщението съпровожда и получаването на Духа от вярващите в Кесария, Ефес и Коринт:

"И обрязаните вярващи, дошли с Петра, се смаяха за дето дара, Святия Дух, се изля и на езичниците; защото ги чуваха да говорят езици и да величаят Бога." (Деян. 10:45)

"И като положи Павел ръце на тях, Святия Дух дойде на тях, и говореха езици и пророкуваха." (Деян. 19:6)

"Благодаря Богу, че аз говоря повече езици от всички ви." (1Кор. 14:18).

Дарът на езиците е жива връзка с Бога чрез Святия Дух:

"Защото който говори на език не говори на човеци, а на Бога, защото никой не разбира, понеже с духа си той говори тайни." (1Кор. 14:2)

През първите три века след Христа дарбите на Духа с белега на езиците са широко разпространени сред последователите на Христа.


Духовните дарби сред християните през I и II век

Известните автори от първи и втори век вярват в кръщението със Святия Дух с белега на езиците и духовните дарби, и свидетелстват, че те съществуват в тяхното време.

Около 80 г. Климент Римски пише до коринтяните:
"По такъв начин на вас е подарен дълбок и изобилен мир, и вие имате непрестанно желание да вършите добро, докато Святия Дух се излива в пълнота върху всички вас."
The First Epistle of Clement to the Corinthians

Около 90 г. Игнаций от Антиохия пише до Поликарп:
"А по отношение на това, което е невидимо, моли се Бог да ти го открие, за да не ти липсва нищо, но да ти даде в изобилие всяка духовна дарба."
The Epistle of Ignatius to Polycarp

Около 160 г. Юстин пише в своето съчинение "Диалог":
"Пророческият дар остава с нас и досега."
"Сега сред нас има жени и мъже, притежаващи дарбите на Божия Дух."
Justin, Dialogue

Около 190 г. Ириней, епископ на галската църква в Лион, пише в своя петтомен труд "Срещу ересите":
"Затова апостолът заявява: "Ние говорим мъдрост сред тези, които са съвършени", като нарича "съвършени" тези, които са приели Божия Дух, и които чрез Божия Дух говорят на всякакви езици, както и самият той. Подобно чуваме и много братя в църквата, които имат пророчески дарби, говорят чрез Духа на всякакви езици, за обща полза осветяват скритите неща в човека и обявяват Божиите тайни."
Irenaeus, Against Heresies, Book V

Тези отделни свидетелства подчертават петдесятния характер на ранните християнски църкви през първите два века. През втори и трети век със стремежа си към запазване на живата вяра в Христа особено се откроява реформаторското петдесятно движение на монтанистите. Един от неговите последователи, пламенен радетел за възраждане на духовните дарби и чистотата на вярата, е талантливият християнски писател Тертулиан.


Тертулиан - радетел за духовните дарби

Тертулиан живее през II век (около 160 - 220) в древния град Картаген, Северна Африка, днес на територията на Тунис. Изключително ценен сайт за Тертулиан е The Tertullian Home Page, където могат да се четат и всичките му запазени произведения. След като получава отлично образование, той работи като адвокат. Тертулиан често посещава гладиаторските зрелища, където гладиаторите се бият до смъртта на единия от тях, а престъпниците са изяждани живи от зверовете за забавление на зрителите. Решаващо за по-нататъшния му живот е изумителното впечатление, което остава у него, когато вижда на арената християни. Той е поразен от смелостта, с която християните посрещат смъртта, и започва да се интересува от тяхното учение. Така самият той става християнин и до края на живота си посвещава целия си талант в защита на Христовото учение. През 208 г., около 48 годишен, Тертулиан се присъединява към монтанистите.

Тертулиан е ревностен радетел за духовните дарби като плод на кръщението със Святия Дух, както се вижда от неговото съчинение "Против Маркион" - напълно запазено до сега. Четвърта и пета книга от произведението са написани между около 215 г., след присъединяването му към монтанистите. В книга 5, глава 12, той пламенно защитава апостолското учение за духовните дарби и се противопоставя на твърденията на Маркион, че дарбите не се дават от Христа, а от друг "бог":

"И така, относно духовните дарби трябва да отбележа, че те са обещани от Създателя чрез Христа; и мисля, че от това можем да направим правилния извод, че даването на дарба не е дело на друг бог различен от Този, Който е дал обещанието."
Tertullian, Against Marcion, Book 5, Chapter 12

Като неразделна част от деветте дарби авторът утвърждава дара на езиците, който Маркион също приписва на друга сила. Във връзка с думите на апостол Павел към коринтяните "В закона е писано: Наистина, с гъгниви устни и с друг език ще говори на тия люде" (1 Кор. 14:21 - Исая 28:11), Тертулиан отбелязва:

"Като споменава "в закона е писано", че Създателят ще говори с други езици и други устни, той наистина утвърждава дара на езиците; немислимо е с това той да казва, че този дар се дава от друг бог."
Пак там

Тертулиан свидетелства за разпространението на духовните дарби, включително и езиците, сред християните от неговото време (през 200 г. той е избран за презвитер в картагенската църква):

"Нека Маркион да покаже дали неговия бог дава дарби на пророци, които говорят не по човешки ум, а чрез Божия Дух, които не само предсказват идещи събития, но и изявяват тайните на сърцето; нека тълкувайки езици да изяви псалом, видение или молитва чрез Духа, в екстаз или в изстъпление. Всички тези знаци, без някакъв проблем, съществуват от моя страна и са съгласни с правилата, реда и заповедите, установени от Създателя."
Пак там

Тертулиан дълбоко се възмущава от римските католически водачи, които проповядват, че римският епископ бил имал право да прощава почти всички грехове, включително на блудници и прелюбодейци, и да ги освобождава от вината им. Реформаторът защитава библейската истина по тези въпроси в своето съчинение "За скромността" (Tertullian, "On Modesty"), в което се противопоставя на зараждащото се папство. В глава 21-ва Тертулиан посочва, че църквата не е сбор от епископи, и че правото за прощаване на грехове е само на Бога. Затова мнозина го наричат "първият протестант".

През 494 г. папа Геласий I осъжда неговите произведения в Decretum Gelasianum. Въпреки това папизмът широко използва негови съчинения от преди обръщането му към монтанистите, за да обосновава католическите доктрини.


Монтанисти - най-голямото петдесятно движение през II и III век

Когато през втори век броят на християните неимоверно се увеличава, огънят, поверен на църквата, започва да гори по-слабо. Езическите учения на гностиците и Маркион загубват позиции, но превръщането на официалната църква в земна институция води до морално отпускане. По време на гоненията мнозина християни започват да отстъпват от упованието си на Бога, като се освобождават от затвор и мъченическа смърт чрез откупуване с пари. В тази обстановка Бог повдига смели реформатори, които се борят за по-висока нравственост и възраждане на духовните дарби. Едни от тези реформатори са последователите на петдесятното движение на монтанистите.

Сведенията за тях, които са достигнали до наши дни, не са много. Повечето са писани от многобройните им врагове в официалните църкви, и са изкривени поради неимоверната им омраза към движението. За съжаление, основното съчинение на Тертулиан за монтанистите "Седем книги против църквата в защита на монтанизма" е загубено.

Движението възниква в град Фригия, Мала Азия, около 150-170 г. През 173 г. е широко разпространено и е осъдено от тогавашния римски епископ. Един от първите му вдъхновители е обикновеният християнин Монтан, който има пророческа дарба. По неговото име движението е наречено "монтанисти". Дори и враговете му признават, че в пророчествата дадени чрез него няма противоречия с Библията.

Пророчествата и виденията са често срещани сред тези горещо вярващи хора, както свидетелства Тертулиан в "Трактат за душата":

"След като признаваме духовните дарби, ние имаме право да получим и пророческия дар, дори и след Йоана. Сред нас има една сестра, която бе удостоена с различни дарби на откровения в Духа чрез видения, които тя получава по време на святите служения на църквата в Господния ден. Тя говори с ангели, а понякога и с Бога, чува и вижда тайни разговори, разбира какво има в сърцето на някои хора, и предлага лек за тези, които имат нужда."
Tertullian, A Treatise on the Soul

Служенията на монтанистите са с апостолска простота - четене и проповядване на словото, духовни песни и молитви. Тертулиан продължава:

"По време на четенето на Библията, пеенето на псалми, проповядването на словото, по време на молитва - при всички тези духовни служения й се случва да вижда видения."
Пак там

Запазени са частични фрагменти от пророчества на монтанисти, които са цитирани в произведенията на Тертулиан и други автори - например това, в което Бог увещава Своите последователи да не се страхуват от мъченическата смърт:

"Ако сте изложени на презрение пред хората, то е за ваше добро; защото който не е изложен на презрение пред хората, ще бъде изложен на презрение пред Бога. Не се срамувайте, че правдата ви извежда пред погледа на хората; защо се срамувате от това, че придобивате слава?"

"Не предпочитайте да умрете на семейните си легла, при нещастен случай или да угаснете болни от треска, но да умрете от мъченическа смърт, за да прославите Този, Който пострада за вас."
Tertullian, On running away from persecution

Движението се разпространява бързо и печели много привърженици сред народа. В края на II век то вече е разпространено в Мала Азия, Сирия, Египет, Тракия, Рим, Галия и Северна Африка. Самият Ириней, надзирател на галската църква в Лион, има приятелски отношения с монтанистите. Никъде в своето известно съчинение "Против ересите" той не обвинява монтанистите.

През 197 г. римският епископ Виктор приема пророчествата на монтанистите и решава да даде свобода за духовните дарби в римската църква, но злонамереният изповедник Праксеас, който има влияние върху него, го разубеждава:

"По това време епископа на Рим се канеше да приеме пророчествата на Монтан, Прискила и Максимила и в резултат на това предложи мир на църквите в Азия и Фригия. Но този човек, като прибягна до измислени твърдения за самите пророци и техните църкви и наблегна на решенията на предишните епископи, го принуди да върне мирните писма и да се откаже от плановете си за приемане на духовните дарби."
Tertullian, "Against Praxeas"

Така повечето официални църкви отхвърлят пророчествата и започват да преследват монтанистите. По този повод, през 1858 г. в своя труд "История на християнската църква" известният швейцарски историк Филип Шаф отбелязва:

"На първо място монтанизмът се стремеше към задължително продължаване на свръхестествените дарби на апостолската църква, които постепенно изчезнаха, когато християнството се установи в обществото, и неговият свръхестествен принцип беше принизен към земното."
Philip Schaff, History of the Christian Church, Chapter 10

През IV и V век преследванията срещу монтанистите продължават (виж Montanism: Heresy or Helthy Revival). Закони срещу тях издават императорите католици Константин, Юстиниан и Онорий на запад, Аркадий и Теодосий на изток. В закона на император Онорий от 407 г. се постановява:

"Монтанистите нямат право да завещават в наследство имоти и дарения, нито имат правото да купуват или продават, нито да сключват каквито и да било договори. Техните молитвени домове се конфискуват, а собствениците на помещения, в които са били свиквани събрания, се изпращат на заточение."
(Vidi Codex Theodosianus, в Мирко Голубич, История на християнската църква.)

Хърватският историк Мирко Голубич отбелязва: "Въпреки тези гонения, монтанистите се срещат на изток и запад до IX век. След това те се вливат в новите евангелски движения, които Бог въздига на своето време, за да проведат делото на Реформацията. Наследници на монтанистите стават новационистите, донатистите, катарите, валдензите, анабаптистите, квакерите, цинцендорфианците."
(Мирко Голубич, История на християнската църква.)

Примерът на монтанистите издържа изпитанието на времето - той преминава през вековете и оставя своята следа в съвременната история. Те са пример и за основателя на методисткото движение Джон Уесли. През 1750 г. в своята книга "Journal" той отбелязва, че монтанистите са "истински библейски християни" (John Wesley, Journal of John Wesley, 8 vols., III, August 15, 1750, 490). Уесли се възхищава от стремежа на тези ранни християни към свят живот:

"Истинното свидетелство против повсеместната поквара на християните предизвиква врява против Монтан и против самия Тертулиан, след като той се убеждава, че свидетелството на Монтан е истина. А що се отнася до обвиненията към Монтан в ерес, не е трудно да установим какви са те. Най-голямата му ерес според мен е настояването му, че без вътрешна и външна святост никой няма да види Бога."
John Wesley, The Mystery of Iniquity, Sermon 61


Новациoнисти - всеотдайна борба за чистотата на вярата

Всеотдайността на Тертулиан и монтанистите за истината не остават без отзвук и в самата римска църква, която по това време си прикачва името "католическа". В средата на III век сред римските християни Бог подбужда петдесятно реформаторско движение за възвръщане на апостолската чистота на вярата. Първи негов ръководител е Новациан. Новационистите приемат духовните дарби, езиците и кръщението със Святия Дух, както става ясно от известния трактат на Новациан "За Троицата", написан през 257 г. В 29-та глава на съчинението авторът разглежда приемането на Святия Дух и духовните дарби като неразделна част от Христовото учение:

"Освен всичко това, разумът и авторитетът на вярата в думите на Бога и Писанията ни увещават да вярваме и в Святия Дух, обещан на църквата и даден в определеното време. Защото Той беше обещан чрез пророк Йоил, но даден от Христа."
Novatian, The Trinity

Новациан подчертава, че Святият Дух е най-мощното оръжие на християните срещу силите на този свят:

"И те са укрепени заради Божието име да не се страхуват нито от затвор, нито от вериги, и дори стъпкаха под краката си най-мощните сили на този свят и неговите мъчения, защото от този момент нататък са въоръжени и укрепени със същия Дух и с духовните дарби, които същият Дух разпределя и дарява на църквата - невяста на Христа - като нейни украшения. Той поставя пророци в църквата, наставя учителите, направлява езиците, дава сили и изцеления, върши чудесни дела, дава способност за различаване на духовете, сила за управление, съветва, разпределя всички останали духовни дарби. Така прави Божията църква единна и съвършена, навсякъде и във всичко."
Пак там

Бог подбужда новационистите на борба срещу светския дух, който безпрепятствено нахлува в църквата, за да изопачи Христовото учение. Достоверни сведения за тях можем да почерпим от византийския историк Сократ, който живее през V век в Константинопол. Неговият огромен труд "История на църквата" в 7 тома е "изключителен по своята обективност, връзка с оригинални източници (например решения на събори, константинополски хроники, писма на царе и епископи), и безпристрастно описание на ересите". Colombia Encyclopedia, Sixth Edition, 2001

Новациан живее през II век. Приема водно кръщение в момент, когато е тежко болен. Избран е за презвитер в една от общностите на римските християни. По това време император Деций започва жестоки гонения на християните, като ги поставя пред избора или да се отрекат от вярата като принесат жертва на идолите, или да бъдат подложени на мъчения и смърт. В църквите се поставя остро въпроса дали да се приемат отново хората, които са се отрекли от вярата по време на гоненията. Мнозинството църковни водачи настояват те да бъдат приети и през 251 г. избират за римски епископ Корнелий, който споделя техните виждания. Както разказва Сократ, Новациан не е съгласен с компромисите и повежда борба за опазване чистотата на църквата:

"Новациан - презвитер в римската църква - напусна църквата, защото епископът Корнелий приемаше в общение вярващи принесли жертва на идолите при гоненията на император Деций. След оттеглянето му, онези епископи, които споделяха неговата позиция, го избраха за епископ и той написа писма до всички църкви "да не допускат до святи тайнства тези, които са жертвали на идолите, а да ги увещават към покаяние и да оставят тяхното престъпление да бъде простено от Бога, Който има власт да прости целия грях"".
Socrates Scholasticus, Ecclesiastical History, Book 4, chapter 28

Новациан заплаща с живота си за проповядването на Христовото учение:

"По-късно самият той претърпя мъченическа смърт при управлението на Валериан, по време на гонението, което той повдигна срещу християните."
Пак там

Реформаторското движение се разпространява на изток и запад и има свои ръководители в Рим, Константинопол и много други градове. Водачите на новационистите живеят скромен живот, но на особена почит са техните председатели в Константинопол:

"Агелий - този, който председателствал техните църкви от времето на Константин, водел апостолски живот: винаги ходел бос и нямал друго освен едно палто, според заповедта на евангелието."
Пак там, глава 9

Водачите на римската църква започват да преследват новационистите като затварят сградите, където те се събират, а около 430 г. папа Целестин I ги изгонва от Рим. Както е видно от съчиненията на Евлогий, движението продължава да съществува поне до VII век, а според някои изследователи се влива и в редиците на Реформацията (Robert Robinson, Ecclesiastical Researches, p. 126).


Единството на Духа и закона в ранните петдесятни движения

В служението на ранната църква законът има не по-малко значение, отколкото приемането на Святия Дух и духовните дарби. Самият апостол Павел в посланието към римляните обяснява, че вярата утвърждава закона:

"Тогава, чрез вяра разваляме ли закон? Да не бъде! Но утвърждаваме закон." (Рим. 3:31)

Като неразделна част от моралния закон - десетте заповеди - апостолите и ранната църква пазят четвъртата заповед и освещават съботния ден, както потвърждава и апостол Павел в посланието към Евреите:

"Следователно, за Божиите люде остава една съботна почивка" (Евр. 4:9)

През втори век в някои църкви християните започват да почиват в неделния ден, както се вижда и от съчинението на Тертулиан "За молитвата". Това води началото си най-вече от римската църква, която по това време вече е наричана от някои "католическа". През II век в католическата църква започва да господства виждането, че съботата е отменена от Христос. Преди обръщането си към монтанистите, което става около 208 г., Тертулиан е запознат само с католическите представи. Затова около 196 г. в съчинението си "Против Евреите" той твърди, че Христос е отменил съботата.

Има основания да смятаме, че петдесятното движение на монтанистите не е повлияно от католическите нововъведения и продължава да освещава съботния ден. Защото след присъединяването си към монтанистите Тертулиан никъде вече не говори за неделята. Още повече, че самият той напълно променя своето виждане за съботата. В 4-та книга, глава 12-та на съчинението "Против Маркион", писано около 215 г., той защитава Христовото учение за съботата като неотменима заповед от закона, който Исус дойде не да наруши, а да изпълни:

"Христос изобщо не е отменял съботата - чрез нея Той спазваше закона. В единия случай Той направи нещо полезно за живота на учениците Си, като им позволи да се подкрепят с храна когато бяха огладнели, а във втория - изцели изсъхналата ръка; и в двата случая чрез делата си потвърди Своите думи: "не съм дошъл да разруша закона, но да го изпълня".
Tertullian, Against Marcion, Book 4, Chapter 12

Тертулиан разяснява самия смисъл на съботния ден - святостта на съботата не забранява да се върши добро в съботен ден, а напротив - добрите дела още повече спомагат за неговото освещаване:

"Защото и в този случай Той изпълни закона, като изтълкува неговите условия. При това Той постави в добра светлина различни видове дела, като правеше това, което според закона не нарушава святостта на съботата, и така чрез Своите благодетелни постъпки придаде още по-голяма святост на съботния ден, който отначало беше осветен чрез благословението на Отца."
Пак там

Християните от петдесятните движения през II и III век добре разбират, че духовните дарби загубват смисъла си без пазенето на закона и високата нравствена чистота. Монтанистите подчертават значението на поста като духовно оръжие, неотделимо от духовните дарби. Тертулиан пише в съчинението си "За поста":

"Новите пророчества се отхвърлят не защото се смята, че Монтан, Прискила и Максимила проповядват друг Бог, нито че разделят Исус Христос от Бога, нито че променят някое правило на вярата и надеждата, а защото те ясно проповядват по-често постене..."
Tertullian, On Fasting, Chapter 1

Също и новационистите решително застават за по-чист и свят живот във вярата, против безпрепятственото нахлуване в църквата на тежки и смъртни грехове - идолопоклонство, убийства, прелюбодейства и разврат. Както отбелязва Евлогий, новационистите отказват да се покланят на мъртъвци - по тяхно време това идолослужение вече е въведено в католическата църква (Novatian and Novatianism, The Catholic Encyclopedia). Ето какво разбираме от продължението на сократовия разказ за писмата на Новациан:

"Получавайки такива писма, обществата в различните провинции, до които писмата бяха адресирани, постъпваха различно, според своите предразположения и мнения. Той настояваше да не допускат до святите тайнства хора, които са извършили смъртни грехове. На някои това се стори жестока и немилостива позиция, а други я приеха като истинна и спомагаща за подържането на дисциплината и съдействаща за по-голямо посвещение."
Socrates Scholasticus, Ecclesiastical History, Book 4, chapter 28

Падналата човешка природа възприема тази строг